ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ

 

100

ПЕСНИ

 

 

 

 

 

ИК „ЗАРТ”

2008




В процедна подготовка! Печат - август 2008!


СЪДЪРЖАНИЕ


УСМИВКАТА 4
Из БЕЗШУМНИ ДНИ ­ 1930 5
КАПКА 5
ЩУРЕЦ 5
МАРТ (ЛЮБОВ) 6
ГОСТ 6
НА ЕДИН ПРИЯТЕЛ 7
ПРИ ГРОБА НА БРАТ МИ 7
БЕЗШУМНА ПЕСЕН 8
КАМЪК 8
ПРЕЧУПЕН КЛОН 9
ЖАЖДА 9
ЛЮБОВ 9
РАЗДЯЛА 11
ВИК 11
Из ПРОЛЕТ НА БУЛЕВАРДА - 1933 12
НЕПОЗНАТИЯТ 12
ОТЛИВ 12
НА В. 13
ВЕЧЕР 13
ПОКОЙ 14
КЪЩА 14
ШЕГА 15
ЧУК 15
ПРОЛЪТЬ НА БУЛЕВАРДА 16
МЪНИЧКИ ЖЕНИ 16
ВОДНИ КОНЧЕТА 17
Из ХОРА ПО СТРЕХИТЕ ­ 1935 17
ДЗИФТ 17
ДЕТЕ 18
КОЛА 105 19
ГОРА (ЕСЕН В ГОРАТА) 21
САМЪ (НЕТЪРПЕНИЕ) 22
МАЛКА ЗЕМЯ 22
Из ЗЕМЯ ПОД СЛЪНЦЕ - 1939 24
Раздяла 24
ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист, 24
ТИ СЕ ВРЪЩАШ, малко слаб и блед, 24
ЕДИН ДО ДРУГ на мокрото поле, 25
ДЪЖДЪТЪ ръми, ръми. Единъ баща 25
СБОГОМ, родна пръст, поле, дървета! 26
На път 26
КАНАЛ ГРАНДЕ 26
ПРИ РИБАРИТЕ 27
СИМПЛОНСКИЯТ ТУНЕЛ 28
Париж под слънце 28
ПРИСТИГАНЕ 28
ВЕЧЕР 29
САМОТА 29
ДЪЖДЪ В ПАРИЖ 30
СРЕЩА 31
СНЯГ В ПАРИЖ 31
ВЕРСАЙ 32
СТУДЕНИНА 32
Отблясъци 33
В АРДЕНИТЕ 33
ЛОНДОН 34
В ХАЙД ПАРК 34
ЛАМАНШ 35
Завръщане 36
СЛАВЯНКА 36
РОДНА ПРЪСТЬ 36
ЛОМ 37
Война 37
У ДОМА 37
ВЯРА 38
СРЕЩА (СРЕД ВЯТЪРА) 39
НЯМА ВЕЧЕ 40
РОДНО СЕЛО 41
МИР 42
Из Стихове от периода 1921 – 1946
(не събрани в книга в това време)
42
ДЪРВАР 42
ВОДОПАДИ 43
КОМЕРСИАЛ 43
ПРЕЗ ДЕФИЛЕТО 44
ПИСМО 45
МАЙЧИНА ПЕСЕН 45
ПРИВЕЧЕР 46
ОХРИДСКА СЮИТА 46
Из ПРОБИВ ­ 1948 47
ЛЮБОВ 47
Из МИГОВЕ И ВЕЧНОСТ ­ 1965 47
СЛАВЕЯТ 47
Из ВЛЮБЕНИ БУЛЕВАРДИ ­ 1993 48
ПЕСЕН ОТ ШЛЕПА 48
ЗИМНА ПРИКАЗКА 48
Из ПАРИЖ ПОД СЛЪНЦЕ И БЛАГИ ДУМИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ 1998 50
ЦВЕТЕ 50
ЗАВЕЩАНИЕ 50
ЗА МАЛКИТЕ 51
ХИТРУША 51
ГАТАНКА 51
КНИЖКАТА НА ДЯДО МРАЗ 51
П р е в о д и 52
Никола Боало ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО, 1674 52
Виктор Юго ДЖИНОВЕ 52
Алфред дьо Мюсе ОКТОМВРИЙСКА НОЩ 54
Артюр Рембо ПАРИЖКО ПИРШЕСТВО 54
Мадам дьо Ноай Из “ЧЕСТТА ДА СТРАДАШ” 55
Пол Елюар СМЕЛОСТ 56
Луи Арагон ЛЮБОВ КЪМ ЕЛЗА 56
Емил Верхарен ПЕЧЕНЕ НА ХЛЯБ 57
Морис Карем МАЙКА МИ 57
Ана Бландиана ДОБРЕ БИ БИЛО... 58

 

 

УСМИВКАТА

 

Не знае никой преди колко века
разбудила е тя човешкото в човека,
но струва ми се, в нощ студена
от майчина целувка е родена.

Усмивката - тя води двама млади
към върхове и звездопади.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва към човека.

И днес на твойте устни тя цъфти,
усмихнеш ли се - хубава си ти.
Не бива без усмивка дом да има,
без нея по света ще бъде вечна зима.

Усмивката.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва към човека.
Усмивката.

 

(Текст на популярната песен на група „Трамвай № 5” с музика от Митко Щерев)

 

 

Из БЕЗШУМНИ ДНИ ­ 1930

КАПКА

На Атанас Далчев

От синята небесна тишина
порониха се чисти едри капки,
затупаха в праха, по мойта шапка
и на ръката ми се спря една.

Тя е дошла от толкова високо,
та нейното око е още чисто.
Защо смени лазурите дълбоки
със тоя прах ти, бисерно мънисто?

Дали помисли, че и тука има
лазури, вечност в погледа под шапката?
Ако е тъй, напразно си дошла,

че те са тука тъй непостижими.
Докосвам с устни и изпивам капката,
частица от небесната душа.

1929

 

 

ЩУРЕЦ

Вървях из улицата шумна
и в миг дошла със вечерта
ме лъхна мисълта безумна,
че аз съм нищо във света.

И все едно дали живея!
Завих на ъгъла, но там,
от хората забравен, сам,
един щурец дочух да пее.

Загледан в пъстрия народ,
аз слушах дълго песента му,
щастлив бе той под тоя свод
със няколко тревички само.

Той улицата в миг надвика
и заразправя ми унесен,
че тук едничкото велико
е чистата и проста песен.

 

 

 

МАРТ (ЛЮБОВ)

Сред топлия мартенски вятър
замаян отивам към тебе.
Снегът се топи и замират
във сладостна болка капчуците,
вървя и очаквам със трепет
- на кой ли площад ще те срещна,
Незнайна за мене си ти,
но омайват ме хиляди звуци.

По мойто чело падат капки
отвени от мокрите стрехи,
аз бавно притварям очи
и замирам в твойте прегръдки.
Нали твойте устни сега
се докосват до моите клепки?
Нали ти самата заплиташ
в косата ми мънички пръсти?

Разтварям очи: няма никой.
Из мократа мартенска улица
самичък вървя срещу вътъра
- кога ще пристигна при тебе?
Снегът се топи и умира,
замаяно пеят капчуците,
а топлият вятър навява
в челото ми капки от стрехите...

През топлия мартенски вятър
замаян отивам към тебе!

 

 

 

ГОСТ

Тополите изглеждат тази вечер
изсечени от мрак,
достигат върховете им далече
небесния син праг.

Процежда се отгоре през звездите
нетленна светлина,
завинаги ли ще ни бъде скрита
отвъдната страна?

Един щурец унесено запява,
полъхва мрак и хлад,
телото ми забравено остава
сред тоя земен свят.

Аз мисля: има и нетленен пламък,
светът не е тъй прост,
и с лъх отгоре лъхва в мисълта ми,
че тук съм само гост.

 

 

 


 

НА ЕДИН ПРИЯТЕЛ

Една вълна преляла през брега -
ти бе в Париж и освежен се връщаш,
не се чуди, че ме намираш същия,
покорен пак на старата тъга.

И не мисли, че не горя и днес
да видя друг живот и други хора,
и кипнали площади и простори
и гроба на Мюсе във Пер Лашез.

Но тук животът тлее, не гори,
нощи и дни сменяват се безшумно,
та мислиш, че каквото да ти хрумне,
напразно е, че ненужно е дори.

Затуй и аз така безшумно тлея
със спомени и мъничко любов,
и тъй далечен ми е твоя зов
отново нов живот да заживея.


 

 

 

ПРИ ГРОБА НА БРАТ МИ

Седя пред твоя гроб като пред праг,
през който нямам сили да пристъпя,
зарад света те бях забравил, скъпий,
прости ми и ела, срещни ме пак.

Отвъд ако е пусто, де си ти,
в тревите ли раззеленели тука,
във вятъра ли, който хладен духа
и тъмен в кипарисите шепти?

Не зная, но те чувствувам навред ­
една вълна затихнала в безбрежност,
живееш ти и в мене. С колко нежност
обичам като тебе тоя свят!

Обичам тоя светъл ранен час,
деня, от който рано ти отмина,
и моите и твоите години,
недоживени, ще живея аз.

При теб е тихо. В тая тишина
усещам светло, вечно е оттатък,
но ти прости, че към живота кратък
тъй силна още в мен е любовта.

 

 

БЕЗШУМНА ПЕСЕН

На Атанас Драгиев

Една вълна преляла през брега —
ти бе в Париж и освежен се връщаш,
не се чуди, че ме намираш същия,
покорен пак на старата тъга.

И не мисли, че не горя и днес
да видя друг живот и други хора,
и кипнали площади и простори,
и гроба на Мюсе във Пер Лашез.

Но тук животът тлее, не гори,
нощи и дни сменяват се безшумно,
та мислиш, че каквото да ти хрумне,
напразно е, ненужно е дори.

Затуй и аз така безшумно тлея,
със спомени и мъничко любов
и тъй далечен ми е твоя зов
отново нов живот да заживея.


 

 

КАМЪК

Огромен камък, с тебе съм играл
като дете, та с радост днес те срещам,
приятелю, и в теб е мъртво нещо —
обрасъл с мъх, изглеждаш остарял.

Аз помня, често съм ти бивал гост,
по теб съм се катерил и съм падал
и викал съм над теб изправен, бос,
заслушан в ехото и пълен с радост.

Но днес съм друг и ти си друг. И двама
стареем тук, от дъжд и вятър брулени,
как можех аз да устоя на бурите,
щом ти си победен, гранитен камък!

Но ти си пак спокоен в тоя час,
а мойта кръв е все така гореща,
защо не мога като теб и аз
годините спокойно да посрещам?

Стоя и милвам твоя мъх с ръка,
и гледам как расте нощта в долината,
и в тъмнината мисля с обич и тъга
за светлото, което е отминало.

ПРЕЧУПЕН КЛОН

Пречупен клон, ти все така ли
ще виснеш чужд и без утеха?
О, как изглеждаш ти печален
във златната си дреха!

Край тебе птици чуруликат,
но върху теб не кацва никоя
и тоя безсърдечен вятър
краде един след друг листата ти.

ЖАЖДА

На Петър Драгоев

Тежи ми като камък бедността
и пустотата в моята родина,
макар че вече иде пролетта
и небесата дишат ясносини.

Животът тук е кораб без платна,
навеки спуснал котва, неподвижен,
и дни и нощи каменни се нижат
над нас със свойто слънце и луна.

Затуй народът тука се бунтува,
помамен от незнайна светлина,
затуй и аз сред тая тишина,

в която нищо радостно не чувам,
вървя, забравил родната страна,
и неспокойно друг живот сънувам.

ЛЮБОВ

1.

През клоните луната освети
косите ти, лицето, рамената,
на тая бяла вечер красотата,
очарованието си събрала ти.

Във равнината грее твоя град,
а моята родина е вселената,
ти се притискаш със любов до мене
и аз чрез теб разбирам тоя свят.

Разбирам тая тиха равнина
със нивите, които бавно раснат,
и близка ми е тая тишина,
макар че в нея всичко ще погасне.

За нас е даден тоя светъл час,
за нас е всичко светло отредено
и сякаш някой бди над теб и мене,
над всеки плод и всеки житен клас.

Полъхва хлад от нощните гори,
о, ти не знаеш колко нежност скрита
аз нося в мен под пепелта на дните,
какъв възторг под мъката гори!

Докосвам леко със ръка ръката ти,
над нас просторът чист, широк блести,
на тая бяла вечер красотата,
очарованието си самата ти!

2.

Вървя по тясната пътека
сред росната зеленина
и със ръка прегръщам леко
любимата жена.

Тъй рано е, едва запели,
ни срещат птици с пълен глас
и млади клончета навели
отърсват върху нас.

От тях и свежите им листи
се ронят капчици роса
и греят пак небесно чисти
по твоята коса.


3.

Като пчела, дошла от цветовете,
ти имаш дъх на мед. При мен седни
и с ласкавия пламък на ръцете си
натрупвай мед във мен за дълги дни.

За да не бъде тежка самотата,
когато утре си отидеш ти,
и аз, отново сам, сред тоя вятър,
ще търся тука двойните следи.

 

 

4.

В полето, пълно с мрак и тишина,
един до друг сами вървим безшумно,
във тая черна вечер без луна
щурците свирят лудо и безумно.

Край дългия железен път вървим
и гледаме как бавно иде влакът,
промъква свойта светлина през мрака
и пръска облак от искри и дим.

След миг той шумно покрай нас минава,
стъклата му примамват и горят,
ти мислиш, знам, за оня светъл град
и не тъжиш, че тука аз оставам.

Треперят още релсите след него
и в тоя трепет аз усещам как
ще те изгубя, ще потънеш в мрак,
завинаги от мене ще избягаш!

 

 

РАЗДЯЛА

4.

Не те изпратих. И без мене
ти ще достигнеш оня град,
а бих ли могъл аз да гледам
как релсите след теб растат!



5.

Пробудих се по-тъжен и умтрен.
Със мен са пожълтели дървесата
в една-едничка нощ. Просторът
е потъмнял и свехнала земята.

Сега вървя сред утринния хлад,
тук, дето вчера бяхме с тебе двама,
вървя изпълнен с тая мисъл само,
че вече ти не си във тоя град.

Навява скръб настъпващата есен.
И да се върнеш, знам, ще бъдем чужди,
затуй когато сутрин се събуждаме,
не ще ме радват птичиите песни.

А ще прииждат нови светли дни.
Защо ти своя спомен ми остави?
Вземи и него, всичко си вземи,
като залязъл ден да те забравя.

 

 

ВИК

На Орлин Василев

Дали просторът ни е много тесен,
или съм аз пречупена стрела,
та не летя, а вехна тук невесел
с големи мисли, с мънички дела?

Когато се погледна в огледалото,
старее, виждам, бавно моя лик,
и мълком се надига тъмен вик
от мойта кръв, отдавна в мрак заспала.

Че всеки ден привиквам с тишината
и гасна във безшумен, сив живот,
и тъй ако върви под тоя свод,
ще потъмнее всичко във душата ми.

 

 

Из ПРОЛЕТ НА БУЛЕВАРДА - 1933

НЕПОЗНАТИЯТ
Въ памет на Борис Шивачев

При залез слънце аз те виждах често
самичгьк на високия балкон,
изправен на едно и също место
срещу залязващия небосклон.

Какво ли съзерцаваше тогава?
Далечните ли хора и земи,
израствали във сломена сами,
които ти от скитане познаваш?

Илн сломен не искаше освен
да се окжпеш в светлина и нежност,
скръбта си да разсееш във безбреност
да се простиш така и с тоя ден?

Или с надежда бликнала въ сърцето
издигаше ти поглед над града,
там, дето — черни точки — по небето
летяха птици в златната вода?

Но ето, че без жал зад планините
последната ти вечерь догоре.
Дали по-леко е да се умре
след като дълго по света си скитал?

И днеска пак огрян балконът свети
пред залеза, но теб те няма там,
и чувствувам, че днеска по съм сам
пред тия волни птици по небето.

 

 

ОТЛИВ

Защо дойде, щом трябва да си идеш?
И ти ли като всичко? Остани,
о, пролет със недоживени дни,
кога ли пак ще мога да те видя?

Какво ще ми оставиш тук, любов ли?
Та има ли любов на тоя свят?
Вървя, над мен окапват цвят след цвят,
последни, бледни капки в тежък отлив.

Отиваш си ­ не мога да те спра.
Един възторг надолу бавно слиза.
Но знаеш ли, сега ми е по-близък
във тая изоставеност света.

Че и във мен води на отлив падат
и там, където вечно е била,
израства пак върху водите хладни
на мъката подводната скала.


 

 

НА В.

Лазура ли си пила, пила, пила,
та тъй са сини твоите очи?
Те пръскат меки милващи лъчи
и ме привличат със незнайна сила.

Косата ти на тежки къдри руси,
като узрели класове от ръж,
загражда твойте малко бледи бузи,
немилвани до днес от никой мъж.

Ти малка си и слаба. От къде ли
във тебе тая бодрост е дошла?
От де във тебе тия мисли смели,
в борбата първа ти да си била?

От де е тая вяра, че народът
ще победи в борбата си за хляб,
че по единствен верен път го водят?
О, ако можех да съм като теб!

Завиждам ти, задето тъй горещо
сред толкоз вяра и любов растеш,
задето вярваш, че и да умреш,
умираш за велико, светло нещо.


ВЕЧЕР

Хълм зад хълм до края, там където
избледняло още грей небето.

Дървесата там са черни вече,
а нощта е няма, все е вечер.

Дълга, дълга, тук е вечерта,
тук при мен високо над града.

Във такава вечер има време
морна гръд дъха си да поеме.

И неволно спомняш си тогава
всичко, що било е във забрава.

Спомняш си за светлия възход
на народ пробуден за живот.

Бурята, победата и още
на разгрома кървавите нощи.

И ти става ясно: в тишината
няма дълго да търпи земята!

И ти става срамно: че в покой
свърнал е за отдих пътя твой!

 

ПОКОЙ

Настъпва нощ - спокойна, черна.
Тук-там излита гълъбов лек дим
над стрехите, едва забележим
пред здрачното небе. Спокоен час,
не трепва нищо, тишина безмерна,
ни жаби, ни щурци, ни птичи глас.

Тук малко място няма ли за мен,
да се пробуждам и залязвам с дните,
и да раста безшумно със тревите?
Забравил бих за хората тогава
и няма да ми тегнат никой ден
ни тежко поражение, ни слава.

Вървя без шум сред нощния покой,
потъвам и се губя в тишината,
до мене близко, близко е земята.
Но нещо празно покрай мен се ражда.
Земя, не мога да съм пленник твой,
живее в мене ненаситна жажда.

Ще ида пак в света. Това сърце
за другите тупти, макар разбито,
и, ужаса забравили, очите
пак нещо светло търсят с нова смелост.
И тия две неопитни ръце
жадуват да довършат свойто дело.


 

 

КЪЩА

Нима за хора дом била си ти?
Къщурка бедна! Стряхата пробита
със стара тенекия е покрита.
Тя от далеч като звезда блести.

Шуми животът другаде, а тук
е тихо. Няма куче, нито птица,
на прага само спи една старица,
прегърнала във скути своя внук.

И слънчоглед над кривия стобор
се взира сякаш в пътя ни изминат,
привел глава, като пазач, той бди над
сирака, който расне в тоя двор.

В какво се вглеждаш, златен слънчоглед,
какво съзираш, смело, бойно цвете,
народа ли, упътен в поход светъл,
когато беше ти на първи ред?

Сега е тих и неподвижен час.
Спят в пладнята старица, внук и къща,
бащата где е, та не се завръща
и чий е тоя ясен, боен глас?

Във нас е твойто бъдеще, о, свят!
Какво е поражението? - Време,
да порасте синът, за да поеме
изпуснатия в боя слънчоглед!

 


ШЕГА

Два реда къщи и един трамвай,
това е мойта улица. Не става
тук нищо. Само на едина край
огромно, сутрин, слънцето изгрява.

Понякога по пладне се събира
тълпа от хора. Нещо си крещи,
но конна стража бързо долети
и кой каквото търси си намира.

И само от балкона някой вика:
- Що искат тез и нямаме ли власт,
таквиз в затвора трябва да натика,
не спазват даже за почивка час!

А случва се, вървиш си ей така
усмихнат със подарък за детето,
в миг срещу теб издига се ръка
и те пронизва със гърмеж в сърцето.

Убиецът изчезва без следа.
Стражар пристига със походка тежка
и известява: Нищо, господа,
станало е убийство по погрешка.

Лежи човекът с късчето олово
и пладнята е тиха пак и жарка
и може да се каже по Ремарка:
На улицата няма нищо ново.

 

 

ЧУК

Стар квартал затънал в кал,
свят от всички изоставен,
издигни се в поход славен
да получиш що си дал.

Тежкия разгромен сън
е надмогнат. Чуй, излита
из една барака скрита
звън метален, бодър звън.

Там на светлата врата
виждам във десница черна
тежък чук лети размерно,
бий покоя на нощта.

Чук неспирен, ти един
несломима сила криеш,
та спокойно можем ние
всичко да ти поверим!

Вярвам, вярвам в тебе аз,
чук-рушител, чук-градител,
за погроми - отмъстител,
за подеми - боен глас.

 

 

ПРОЛЪТЬ НА БУЛЕВАРДА

Какво ще сторишъ, пролЪть, тука, ти?
На булеварда всичко е отъ камъкъ,
една редица отъ дървета само
и моето сърце ще срещнешъ ти.

Азъ зная: твойта пламенна душа,
затворена сега шуми подъ мене,
подъ каменнит-Ь блокчета студени,
и търси пжть къмъ тия небеса.

УсЪщамъ я, минава презъ дърветата
и въ жаждата натамъ да полети
тя ще разпука въ пжпки върховете
и въ пъстри цветове ще разцъвти.

Неудържима пролЪть, ний и двамата
сме съсъ една душа, едни слова.
И ето вече покрай всбки камъкъ
израстнали еж стръкчета трева.

И отъ сърцето ми само останало,
поникнали еж, чули св^тълъ зовъ,
презъ пукнатините на стари рани,
две три най-нЪжни стръкчета любовь.

Вълнувай се, небесна ведра ширь,
съсъ толкозъ младость иде тая прол-Ьть,
та струва ми се, устременъ нагоре,
и камъкътъ дори ще разцъвти!

 

 

МЪНИЧКИ ЖЕНИ

1

Въвъ мойта родна къща всяко лято
дохождаха семейства съсъ деца —
момчета и момичета съ лица
на ангелчета и коси отъ злато.

Щомъ дойдехте, деца, не мине часъ
и ние вече ставахме другари
и какъ доволенъ слушахъ азъ отъ васъ
звънливото си име: Лжчезаре.

Момичетата повече обичахъ,
съсъ кжси рокли, съ голи колена,
самиятъ азъ имъ толкова приличахъ —
бяхъ съ кждрави коси до рамена.

Играехме на криеница ние
изъ буйнит-в некосени поля
и, както пеперуда цвЪтъ следъ цв-бтъ,
намирахъ ги кждето да се скриятъ.

О, мънички момичета, така
неземни 6-Ьхте вие ср-Ьдъ цв-Ьтята,
съсъ своите боси мънички крака,
съ гол-вми панделки върху косата.

Сега далечъ отъ родната си къща
азъ пакъ ви срещамъ, мънички жени,
не сте се променили, все сте сжщите
живъ споменъ отъ отминалите дни.

 

 

ВОДНИ КОНЧЕТА

Съ лазурно-паяжиннит-Ь крила
летите неспокойно по земята,
довЪялъ ви е тукъ небесенъ в-Ьтъръ,
родината ви горе е била.

На тия слаби трепетни крила
надежди празни си гради душата,
политва, но надолу къмъ земята,
увличатъ я пакъ тежкитЪ т&ла.

Затуй надъ езера, блата, кждето
грей образътъ измаменъ на небето,
цялъ день вий, водни кончета, летите.

Напразно! Отлетяватъ небесата,
щомъ само се докоснете съ крилата
до крехката преграда на водите.

 

 

Из ХОРА ПО СТРЕХИТЕ ­ 1935

ДЗИФТ

Звънти, кънти днес “Цар Освободител”.
Работници над релсите работят,
паважа къртят и с трион бурмите
и релсите ръждясали разрязват.
Със лостове в ръце,
с подвикване,
измъкват късове от релси.
А други подир тях нареждат
парчетата от камък и със дзифт -
могъща спойка -
заливат, сливат камъка в едно.

Рушат едните, другите градят.

Расте паважът, постепенно гълта
от релсите очистеното място
и улицата става чиста, жълта.

Две релси само се оттука вдигат,
а колко по-широко
и по-свободно става,
автомобили лудо,
без да се настигат,
цял ден в гонитба тук ще преминават.

И няма вече нивга тук да мине
трамвай препълнен и деца,
допрели до прозорците лица,
от него няма вече да следят
потока къщи, бягащия път.
Ръка, работническа, смела,
ти можеш да рушиш и да градиш,
сменяваш пътя на трамваите,
на хората, народите, света!

О, тая миризма на дзифт,
която вред из въздуха се носи,
и тоя дим на облак задушлив
из черния кипящ казан избликнал!

Аз вдишвам ги и в моята душа
разкъртената вяра се споява
като паваж, по който вътре в мен
широко и свободно ще звучат
и колела, и милиони стъпки
на тез, що идат по свободен път!


 

 

ДЕТЕ

Над Перник залезът догаря.
Стои на пътя пред вратата
на бедна къща
едно дете с запалена цигара
и гледа как отлита тоя ден.

То няма още пет години,
а как спокойно си държи ръката
и в стойката му, и в очите сини,
със тоя поглед неподвижно спрян
на залеза, гори скръбта
на старец уморен.

Кога успя тъй бързо да увехнеш,
дете,
неразцъфтяла пъпка?
Кога открехна
вратата на света, кога видя
жестокото му, чуждото сърце?
Не ще огрей усмивка твоето лице.

Самотно на света си ти живяло
и днеска твойто крехко тяло,
в едничка мръсна дреха,
стои със босите нозе върху земята,
не чака никаква утеха.

 

 

Та не можа ли
широката земя под теб,
която има сили да запали
през пролетта
мильони цветове, листа,
та не можа ли
широката земя да влее в теб
поне една-едничка капка
от свойта млада, бодра сила?

Дете, по риза, босо и без шапка,
ний всички сме виновни днес пред теб,
виновен съм и аз,
че пишех стихове за самотата,
че нищо не направих по земята,
че гледах всичко, без да вдигна глас.
Ний всички сме виновни, че търпим,
дете,
животът ни да не расте
като на пролет буйната зеленина,
а да догаря,
да се стопява в дим
като във пръстите ти малката цигара.

О, потърпи или расти по-бърже,
аз вярвам, тоя свят
сам в себе си най-сетне ще развърже
могъщи сили спрени,
расти, дете, за тоя слънчев град!

КОЛА 105

Предъ тоя хубавъ доиъ се спирамъ често:
край сенчестия дворъ,
предъ входа на едно и също место
стои автомобилъ и чака.

Тъй лъскави съ калниците и стените,
та минувачите въвъ тяхъ се отразяватъ.
И въ мене се поражда мисъль скрита:
— Да беше мой, какъ славно би било тогава!

Да седна и кормилото да хвана,
да полетя съ нетърпеливъ моторъ,
да стигна предъ познатия ми дворъ
и съсъ сигналъ
девойката си на разходка да поканя.

Или по работа съ колата да поема,
да полетя сто километра въ часъ;
да тръгна по земята ни голема,
навредъ да мина, вредъ да бъда азъ I

Но ето отъ домътъ излизатъ двама,
жена и мъжъ
рамо до рамо,
и влизатъ въвъ колата.

Моторътъ оживява изведнъжъ,
и по паважа чистъ,
напредъ,
съсъ лъскавата броня като бръмбаръ
безшумъ пое колата 105.

 

 

Изгуби се отъ погледа, отмина.
Вървя, вървя и мълкомъ сторвамъ пъть
на бързите коли,
които като ластовици
отъ вси страни прелитатъ съ всички сили.

Автомобили, автомобили,
нима все тъй безсилни
и завистливи погледи ще ви следятъ?

 

 

СТАРЕЦЪ

Единъ старикъ, приседналъ вънъ на двора,
стои и гледа улицата шумна.
Лудуватъ тамъ деца,
минаватъ млади хора.

Той слуша земните имъ гласове.
Вечерникътъ отроненъ листъ дове
и го постави на ржката жълта,
но старецътъ не го и забеляза.

Жълтъ листъ на жълтата ръка,
ти спирашъ тамъ тъй както би се спрелъ
на някой пънь изсъхналъ, пожълтел,
или на купчина отъ пръсть. Така
еднакво безъ животъ съ те.

О, старцитъ, съ ръце отъ пръсть,
съсъ погледъ що подъ пепельта мъждее,
въ тезъ вечери, когато есенее,
безшумните и неподвижни старци,
те всякое безсмъртие отричатъ.

 

 

Ний всички сме отъ тозъ нетраенъ свътъ
и късно въвъ такъвъ есененъ часъ,
когато се обърнеме назадъ,
живота си ще видиме ли ний
да е преминалъ въвъ спокоенъ трудъ,
въ достойни дни,
за да затихнемъ съ есеньта безъ болка?
Какво сторихме ние до сега
по тазъ враждуваща земя?

Стои старикътъ, гледа вечерьта
и бавно се загубва въ здрачината,
оронватъ се, затрупватъ го листата.
И спира всеки гласъ и смехъ
по тазъ земя отъ пръстъ и прахъ.

ГОРА (ЕСЕН В ГОРАТА)

По клоните се спиратъ рядко птици
и малко съ по тяхъ листата,
стои, блести широко и свободно
навредъ студениятъ лазуръ. Земята
отъ край до край затрупана съ листа.

Въ гората вече не живее никой,
и азъ съмъ тука рядъкъ гостъ,
понявга само съ плахи, бързи стъпки
пробътне и съсъ вдигнатъ носъ
бездомно куче души есеньта.

Покорно всички я посрещатъ,
дърво и птица, камъкъ и човекъ,
и никъде не чувамъ гласъ да вика
за цвътове, листа и плодъ и птици,
за босоноги весели деца.

Високо само въ клоните, открити,
стърчатъ съсъ укоръ и надежда
гнездата изоставени. О, есень,
мълчиме ний, не викаме, не молимъ,
но ти нима не чувствашъ въ тишината,
въ покорното мълчание безъ песень
дълбоката враждебность на нещата?

О, есень, принудителна и зла,
листата ти тежатъ като метални,
но знай, макаръ светътъ да е въ окови,
той утре пакъ ще викне пъсень нова,
ще тича босоногъ
и ще лети съ крила.

САМЪ (НЕТЪРПЕНИЕ)

Спокойно си отдъхва само тоя,
що е изпълнилъ своя дългъ въ света.
Не за това ли ми тежи покоя
и ми е толкозъ тясно въвъ нощьта?

Какво направих съсъ тебе, моя песень,
запалихъ ли надежда и стремежъ?
Край менъ е тихо. Неотменна есень
пакъ разпилява цветния кипежъ.

Безшумна бавность въ пжтя на човека!
Земята има много време, знамъ,
та всяко свое хрумване полека
ще изгради сръдъ цветове и пламъ.

Но моя късъ животъ е бръзъ, не чака,
презъ него искамъ нови, светли дни!
Да се разпръсне надъ земята мрака
отъ буйни пълноводни светлини.

Движение ти тръбва, бавно време,
безкраенъ пъть ни предстои напредъ,
ще бъда ли щастливъ за да поема
по тоя пъть съ пробудения светъ?

МАЛКА ЗЕМЯ

Високо надъ света, на Черни-връхъ,
стоя изправенъ надъ земята,
вълнува ми кръвьта приятелскиятъ дъхъ
на чистия надземенъ вятъръ.

Една ръка блести въ далечината,
бълеятъ се Родопите и Рила,
а Стара планина мъждей на северъ.
И мисля си: на пръсти да се вдигна
дали съсъ погледъ нъма да достигна
и Алпите и Хималая?

 

Така широкъ надъ мене е просторътъ,
та малка те усещамъ въ нозете си,
земя, земя, съсъ океани меки,
съ Парижъ, Москва, Ню-Иоркъ и Пекингъ.
И струва ми се, четири ръце
червена,
жълта,
черна,
бела,
да се протегнатъ само ще се стигнатъ,
земя, ще те обхванатъ цъла,
като стъбло на дъбъ столетенъ.

Познаваме те ние много малко,
земя,
нашъ малъкъ домъ,
обичаме те много малко щомъ
враждуваме по тебъ, а не творимъ!
Единъ аеропланъ бръмчи далече
въвъ въздуха, свободенъ, безграниченъ
и пей за нашата възможна сила.
Какво направи ти, човече,
ти отъ оризищата на Китай
до прериите на Америка?

Презъ океаните прехвърли ли мостове,
проби ли пъть подземенъ
Вашингтонъ—Парижъ,
превърна ли Сахара на градина,
пося ли жито
на полюсите подъ леда?

Земя, до днесъ не сме сторили нищо.
Притиска ме широкото небе.
Не те познаваме,
земя,
малка земя, забравена отъ всички,
единственъ домъ подъ праздното небе,
за тебе се не грижимъ,
растемъ по тебъ и мреме чужденци.

Земя,
малка земя,
азъ знамъ,
достатъченъ би билъ само единъ
световенъ планъ,
едно усилие задружно,
и ти ще станешъ на градина.
Тогава само,
средъ светлина и музика и песни
предъ чистия лазуръ небесенъ
бихъ казалъ съ гордость:
— Азъ съмъ земенъ синъ!

 








 

 



Из ЗЕМЯ ПОД СЛЪНЦЕ - 1939

Раздяла

ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист,
ще намеря ли и там, в Париж,
или в дим ще бъде той опушен?
И дали, в градина нейде сгушен,
ще усещам в топъл слънчев ден,
както днеска, че седиш до мен?

Светлините на града пред нас
и в Париж ли близки ще блестят?
И дали и там и скръб, и жажда
ще пробужда в дух и плът
влак далечен със тревожен глас?

Топла пръст, трева уханна, мека
в някой кът дали и там ще има?
Кой ще бди над мойта самота?
Кой духа ми вечер ще приспива?
Със каква ръка в Париж, любима,
бих могъл да заменя ръката,
твоята ръка, която лека
кротко в мойта тук сега почива?


 

 

ТИ СЕ ВРЪЩАШ, малко слаб и блед,
от страната дето аз отивам,
от далечния жадуван свят.
Твоето лице във полумрака
със набрана светлина блести.
А гласът ти - равномерен, същия, -
и вървежът ти - като преди.
Със какви ли мисли тук се връщаш?

Не намери ли и там в човека
поне лека искрица достойна
за любов и малка земна вяра,
или сбрани в теб тежат безмерно
разочарования безбройни?

Спряхме се на тротоара.
Ти се връщаш, аз отивам там.
Никога не сме били другари,
а защо стори ми се тъй близък
и сред толкоз хора сам?

 

 

ЕДИН ДО ДРУГ на мокрото поле,
стоиме за последен път.
Сами сме тука. Спря дъждът
и облаци разкъсани се носят.
Те на прозрачна пара се топят,
разкриват хоризонтите широки.

О, не плачи! Ти се разделяш с мен,
ти ме прегръщаш за последен спомен,
а как ще мога да прегърна аз,
ведно със тебе за раздяла,
и родния простор огромен,
и равнината цяла,
в която, чуй, водата се оцежда
със шепот тих в тревите и пръстта?
И тоя град, притихнал в полумрака,
във който и да страдаш не е леко.
Виж, стрехите се сливат във нощта
в една огромна, обща, родна стряха.

О, не плачи, а дай ми влажни устни -
цвят от мойта родна равнина.


ДЪЖДЪТЪ ръми, ръми. Единъ баща
с жена, с дете се връща през полето.
Детето на гърба му със ръце
съ доверие през шия го прегръща.
Те иматъ дом, те имат своя къща,
тамъ некъде във крайния квартал, —
какво че дъжд ръми,
какво че има кал ?

Азъ заминавамъ, тръгвамъ скоро сам,
и ти сама оставашъ тукъ, любима.
Дали ще се завърна, и дали
ще можем някога да бъдем трима,
в такава нощ, когато дъжд ръми, -
и ласката на мъничка ръка
да пръска свътлина по моя път?

Светът какво е без да се обича?
В широкото поле ръми дъждът
и по лицето ми студен се стича.

 

 

СБОГОМ, родна пръст, поле, дървета!
Последен път минавам тука аз,
над мен, над вас дъждът вали, вали.
Последен път аз газя тук калта
и свойте стъпки отпечатвам. Утре
сред хилядите стъпки,
нетрайни, те ще бъдат заличени.

Какво направих аз до днес?
Погълнат в дребните неща,
таех, потисках блясъците ярки.
До днеска само борех се за хляб,
какво съм дал и казал на света?

Дъждът вали, вали, обгръща всичко.
Вървя, без шум, и всеки миг,
в пространството, опразнено от мен,
нахлуват бързи, гъсти, вечни капки.
Дали ще се завърна някой ден?
Оставих ли ти, родна пръст, поне
една-едничка трайна стъпка?


 

 

На път

КАНАЛ ГРАНДЕ

Ситен дъжд над Венеция пада.
Канал Гранде от капки трепти
със дворците и старите сгради,
отразени в дълбоки води.

Тази есенна вечер, със сито,
сее блясък над целия град,
греят долу прозорци разкрити,
вековете сред блясъци спят.

Откроена встрани, в полумрака,
бляска улица - само вода,
там гондола забравена чака
пред затворена тежка врата.

Но дали затова, че е есен,
песен никъде няма сега,
и лодкари със поглед невесел
свиват бърза дъга към дома.

Тая приказна стара Венеция
е смутена от шум на мотор,
с параходчета нови човеци
цепят тихия воден простор.

И раздвижил водите, моторът
отражения вечни руши
и със па'ра в дворците и хората
вдъхва нови, тревожни души.

Но отмине моторът, и ето,
затрептява спокойна вода,
отражения ражда и свети
със вековната си красота.

В тая хубост и аз се загубвам,
като сянка блуждая навред
и забравям и хората груби,
и бедите в тревожния свет.

Светъл дъжд над Венеция пада.
Светят стари дворци в полумрак.
Тихо плиска над каменен праг
и люлее града Канал Гранде.

 

 

ПРИ РИБАРИТЕ

Из улиците стари, криви, тесни
не виждам нийде да играй дете,
дървета няма, нито птичи песни,
високо само - ивица небе.

От моста стар - Риалто, не далече
в подземната рибарница се спрях,
на дървените пейки тая вечер
с рибарите на обща маса бях.

С тях ядох дребна риба пресолена
и черен хляб, и резен качамак.
И мъркаше на масата пред мене
голям венециански котарак.

Аз вгледах се в коравите ръце,
те от зори веслата са държали.
Не се усмихна никое лице,
и питах се: От векове така ли

живеят тука простите рибари,
във слънчева Венеция сред мрак,
след ден на труд в подземни изби стари,
със погледа си примирен и благ?

Рибарят е рибар навред в света.
Без слънце той живял е и тогава.
О, как изгря над толкоз нищета,
Венеция, лазурната ти слава?

И потъмняха блясъците ярки,
и багрите на чудните дворци,
и слънчевият блясък на Сан Марко,
и златото на старите дворци.


СИМПЛОНСКИЯТ ТУНЕЛ

Няма край тоя бяг под земята.
Тук при нас тишина, светлина,
а навън глух тътнеж в тъмнина
и от лудо движение - вятър.

О, Симплонски тунел, с тежък мрак
като вена във земната гръд!
Към незнайно сърце с тоя влак
колелата напред ни влекат.

Няма вече под родни лазури
да приседна на светлата пръст,
да погледам врабеца чевръст,
песента му свободна да чувам!

Сякаш вече сме вън от света,
от лазурно небе и родина.
Но във джоба си пазя цветя,
расли в слънчева светла градина.

С трепет вземам от дрехата стара
да подъхам цветята, увехнали.
Те ме лъхат със дъх на утеха
и ми спомнят софийската гара.

Колко малко ни трябва в света
за утеха дори под земята -
от любима девойка цветя
и надежда, че тя ще те чака,
и забравяш тунела и мрака,
и квадратната нощ зад стъклата.



Париж под слънце

На любимия ми
професор Леон Болийо

ПРИСТИГАНЕ

Не съобщава никой, че сме вече
въ предградията на Парижъ.
Та нужно ли е ? Погледни и вижъ:
той пише свойто име отдалече.

Летятъ къмъ насъ, нарастватъ светлини,
слънца, звезди изгреватъ вредъ изъ мрака,
обсаждатъ ни отъ вси страни.
Въвъ таенъ страхъ сърдцето тръпне, чака.

Страните ми горятъ въвъ трескавъ пламъкъ,
а по ржцете лази хладъ студенъ.
Стоя изтръпналъ съ тая мисъль само :
Парижъ е тукъ, Парижъ е днесъ предъ менъ!

И ето на перона слизамъ вече,
забравямъ свойто минало до днесъ,
като че некой го съсъ ножъ отсече.
Поглъща ме огромна Гаръ дьо Лееь.

Сега кж.де повлича ме метрото?
Парижъ! Парижъ! — отсичатъ колела.
И сякашъ днесъ започвамъ си живота,
политвамъ като пусната стрела.

 

 

ВЕЧЕР

Срещни ме с блясък разжарен,
Париж! Разкрий ми свойте тайни
и всеки светъл дом край мен,
и улиците си безкрайни.

Ти дълго бе за мен мечта,
отдавна твойта хубост чакам.
Вървя новороден в нощта,
слънца безброй блестят във мрака.

О, тая пъстра светлина
като поток вали в кръвта ми,
и всяка хубава жена
със поглед и усмивка мами.

И ето спрях на Етоал
като в среда на паяжина.
Париж, стоцветно заблестял,
Париж, където щеш води ме!

 

 

САМОТА

Пред входа на метро Клюни
цял ден стражарят дава път
със разноцветни светлини.
Реки ту спират, ту текат.

Във Люксембургската градина
като у нас деца играят.
И те не искат да ме знаят.
Във самота кръвта ми стине.

В музея неподвижност свята.
Без мен Стрелецът на Бурдел
ще пусне подир миг стрелата
към крайната човешка цел.

А ето тук във Нотър Дам,
чуй: бий вековното сърце!
Но в здрача сепвам се: и там
загубвам своето лице.

Тече Париж край Етоал.
Арк дьо Триомф над мен израства,
измерва моя ръст без жал.
Под нея свивам се безгласен.

 

 

Пак връщам се на Сен Мишел,
не срещам никъде познат.
Не чувствуваш, че съм дошел,
огромен, безразличен град!

Да спра, да тръгна, да крещя,
на тебе ти е все едно,
и мойте стъпки ден и нощ
не врязват в твойта плът следа!

В хотел Суфло се връщам сам
в таванската си мрачна стая,
в съседство с мен живей китаец.
Студена самота и там.

Огромен град, пред теб немея
и ставам чужд и дребен аз,
тук ще загубя своя глас
и с къщите ще почернея!


 

 

ДЪЖДЪ В ПАРИЖ

Дъждътъ ръми неспирно надъ кжщята,
прозорците гаси единъ следъ другъ,
като че имъ измива светлината.
Отдавна вече полунощь е тукъ.

И кръчмата отсреща се затваря.
Парижъ затихва притаенъ въ нощьта,
а виждамъ долу блеска тротуара
предъ некаква отворена врата.

Кърпачътъ пакъ до късно тамъ работи.
На тротуара свети жълтъ квадратъ.
И тука ли, въвъ този градъ богатъ,
къмъ тебе е безмилостенъ животътъ ?

Едно сърдце не си почива тука.
Кърпачъ, забравенъ въ тоя старъ кварталъ,
чухъ, чукчето ти като укоръ чука
надъ сънищата на града заспалъ.

Съсъ шумъ, последенъ отобусъ извива,
разтърсва тоя непробуденъ градъ.
Вали дъждътъ, вали, но не измива
на тротуара жълтия квадратъ.

СРЕЩА

Задъ Нотр-Дамъ отъ въкове
води безшумни лее Сена
край двата острова зелени.
Наблизу старъ клошаръ живей.

Седимъ на камъкъ до водата.
Надъ насъ високо мостъ Турнелъ
като стоножка се е спрълъ
и свъти целъ предъ небесата.

Пълзи по неговия гръбъ
огроменъ отобусъ. И въ Сена
минава той подъ отразения
гранитенъ неподвиженъ ржбъ.

Въ зигзаги леки въвъ водата
се спускатъ цвзтни свътлини.
Какво че си ми непозната,
не бързай, тука остани.

Коя си, азъ не ща да знамъ,
и двама нека сме безъ споменъ.
Нали сме въ този градъ огроменъ,
нали сме тукъ при НотреДамъ?

Съ лекъ шумъ бръга ръката мие.
Да имашъ среща въвъ Парижъ,
да не говоришъ, да мълчишъ,
сърдце до тебъ за тебъ да бие!

СНЯГ В ПАРИЖ

Тази вечер - каква изненада -
тоя черен Париж побелял!
Бели, чисти са всички площади,
светъл сняг е навред навалял.

През огромния град ще премина,
покрай мене снегът да блести!
Светъл поздрав от мойта родина,
колко дълго ми липсваше ти!

Това бяло писмо ми донесе
светлината на родния край,
аз отново съм бодър и весел,
снежна топка държа във ръка.

Във градинката Монж в сняг изсечен
с бяла шапка ме среща Волтер.
Гледай, дишай ти снежната вечер,
утре пак тоя град ще е чер.


 

 

ВЕРСАЙ

Богините и днеска тук са млади.
Нептун безспир с конете си лети,
блестят от розов мрамор колонади
край езера с утихнали води.

Оплетено е в слънце тука всичко.
Листа се сипят над огромни вази,
забравени от вековете празни.
Прелитат, пеят и листа, и птички.

Върви народ под тая есен зряла,
над миналото груби стъпки лягат,
един младеж със дръзка длан досяга,
богиньо, твойта гръд позеленяла.

О, златна есен, в мъртвия Версай,
ти залез тих на отшумяла слава...
През теб сега, към друг живот безкрай,
безсмъртният и млад народ минава.


 

 

СТУДЕНИНА

Дошла от тъмен и далечен свят,
незнайна скръб във тебе ме привлече.
Цял твой, аз мислех, че започва вече
за двама ни нов ден във тоя град.

Защо със таз славянска кръв в сърце
повярвах твоя поглед теменужен?
Студенина, студенина е нужна
във тоя град с опушено лице.

Сега съм сам, със хладина в гърдите,
горчива, но и сладка свобода.
Колите бликат, идат и отлитат,
огрели всяка капка на дъжда.


 

Отблясъци

В АРДЕНИТЕ

1.
Кормилото трепти в ръцете на шофьора.
В кръга му има място
за къс от сините простори,
и често
за цяло стадо пъстри крави,
и за купи сено в поля косени,
и за гори от буки прави,
налени
със сок от мощните Ардени;
и за безкрайния и светъл път,
по който като буболечки
автомобилите пълзят.

Ний все летим, летим нагоре,
прелитаме
през светли хълмове открити.
Камбанария
зад хълма остър връх подава,
чертае с него бавно по небето,
като че ли да ни подсети,
че селище в дола се крие.

 

 

Понякога от нас по-ниско
на хоризонта облак бял
край планината тежко плава,
зад мрежеста гора
друг хълм далечен се изписва.
И там земята продължава
с поля, гори и градове,
с огрени в слънце върхове.

Земя под слънце, непозната,
изтегната безкрай пред мене
зад тия приказни Ардени,
през моя къс живот
не ще ме лъхне твоят вятър,
не ще захапя твоя сладък
до днеска неизпитан плод!

 

 

ЛОНДОН

Във тоя светъл ден пред Възкресение,
като картина Лондон е пред мене.
Витрините блестят в сребро и злато,
таксита - бръз поток - се леят.

Привидна хубост на земята!
Мъж без нозе сред Лондон е застанал,
с три дървени подпори ходи, пее,
като плашило жалко от войната.

Как може да се пее без крака?
Във труп - душа, и във душата - песен?
За нея Лондон ми се струва тесен,
по цялата земя се чува тя.

А Лондон глух лети край тротоара,
блестят витрини, греят автобуси,
жени минават на ръце с подаръци
за възкресението на Исуса.

 

 

В ХАЙД ПАРК

Спокойствие и тука няма вече.
За всички ни настъпват тъмни дни,
афиши с черни букви отдалече
крещят тревожно свойте новини.

Във Хайд парк като мравки насъбрани
тълпите онемели са сега.
Оратор на естрадата застанал,
стърчи над тях с издигната ръка.

Във въздуха моторен шум ехти.
Грей слънцето. Оратори говорят,
със страх и ужас пълнят те простора.
Народ, кога ще заговориш ти?

Дали за теб, народ, не е по-лесно
за братски мир на изток и на юг,
ръка другарска да протегнеш честно,
а не така издигната в юмрук?

 

 

ЛАМАНШ


Изправена на борда, неподвижна,
стоиш на края ти без шапка,
с коси развени и със влажни устни,
опръскани от морски капки.
Край теб ­ море раздвижено и черно.
Ти гледаш как вълните с бяла пяна
подпалват се и гаснат пак.
Море, вода - вода и мрак.

В променливия изглед на водите
какво очакваш да изплува?
Незнайния ли и невиждан образ
на бъдеще от теб до днеска скрито?

В самотната си жажда ти приличаш
на моята любима, що остана
и ме очаква още може би
далече из земите край Балкана.

 

 

Дали ще мога скоро в своя път
въже на роден бряг да вържа?
Или все тъй в подвижните простори
като моряк,
дошъл за миг на чужди бряг,
въжето ще прибирам скоро,
за да поема път самотен пак?

Вода, вълни, движение безкрай,
предали своя трепет на кръвта ми,
жадувам неподвижната земя.
От тая тъмна люлка на Ламанш
унесен аз сънувам вече
любимата жена със светъл поглед.
Сънувам лъч от фар далечен,
от моето пристанище - Родина.


 

 

Завръщане

СЛАВЯНКА

На слънчевия гръб на парахода
старинна песен твоя глас ми пей.
Текат години, векове свободно.
Разискрената люлка ни люлей.

Текат води, люлеят ни, преливат
душите ни, душа в душа, Ирен.
Тече през нас, и дух, и плът облива
лазурният и безграничен ден.

Днес погледите се разделят бавно,
зеленоока мамеща жена.
Тъй плували са по водата равна
славяните от стари времена.

Една ръка доверчива ми стига
да зашуми в мен слънчевата кръв.
Край кораба вълните се надигат,
люлеят се земи, гори във кръг.

Аз може би не ще те видя вече,
ти си до мене само тоя ден,
но зная, ще ме гледаш от далече,
от Полша с поглед слънчев и зелен.


 

 

РОДНА ПРЪСТЬ

Очакваше те трепетно сърдцето,
азъ виждахъ те преди да бе предъ менъ,
о, роденъ брътъ, отъ слънцето огренъ,
край който Дунавъ вие се и свети.

Отъ същите си ти и пръсть и камъкъ,
а колко близъкъ чувствамъ тоя брътъ,
ей клицичка отъ земна пръсть и слама
и синкавъ димъ се вие свЪтълъ, лекъ.

Азъ помня, бродехъ моренъ изъ полята,
и гаснехъ самъ подъ твоето небе,
и тоя светълъ привечеренъ вътъръ
надъ черни мисли дълго, дълго ве.

И вервахъ, че ще мога да обичамъ
съ еднаква сила цялата земя,
а луда кръвь въвъ жилите затича,
щомъ зърнахъ само пжтя къмъ дома.

Скритъ на страна отъ другите гледамъ,
че има много да ти кажа азъ.
Прости ми дето въ нощитЪ студени
звучалъ е чуждъ за тебе моя гласъ.

Въ страданията въ твоя пжть изъ мрака
за тебъ е нуждна пъхень, мой народъ,
заклевамъ се за тебъ подъ тоя сводъ
като врабецъ да пея изъ гжстака.

ЛОМ

Пристанището зее тъмно, старо.
Носачи бедни, със въже на гръб,
аз мога всички ви да натоваря
със радостта, която днеска нося.
Слуха ми гали светла родна реч,
в душата ми кънти смехът
на малките деца окъсани и боси,
нозете стъпват леко
по плочите неравни
на стария изровен камен път.

Не те целувам, светла родна пръст,
целунаха те тези, що умряха
за твойта свобода, за всички нас.
Днес връщам се, родино, не за смърт,
а млад живот в живота ти да влея!

Че време е да хвърлиш всичко старо,
над бедност и над мрак
да се изправиш гордо
като носач свалил товар от гръб.
Със две ръце свободни, млади, жадни
из улиците мръсни крача бодро.



 

 

Война

У ДОМА

Колко близко ми е всичко тук,
сякаш днес от сън се аз събуждам.
Слушам родна реч и роден звук
и забравям образите чужди.

Иначе листата тук шумят,
птиците по български запяват
и край мен трамваите звънят
с весел звън като че поздравяват.

Със усмивка кротка ти дойде.
Нищо, че си малко закъсняла.
Само с теб ли? - Имам тоя ден
среща със родината си цяла.

Среща със безбройните неща,
със които мълком разговарям,
с къщи, и градини, и листа,
с бедни скитничета и колари.

Тръгваме сега един до друг,
аз се чудя сам на свойта верност.
Как, защо пак нужна си ми тук?
Между нас лежеше свят безмерен.

 

 

Зная, зная: всичкият ми плам,
мислите ми са били нетрайни,
чужденките, що обичах там,
бяха дъх на вечери омайни.

Днес сърцето ми е у дома
и тупти във нова, бодра младост,
днес не е душата ми сама
в жаждата за нова, обща радост.

Вярвам: в слънце ще блести светът,
вярвам в твоята любов, момиче,
вяра има само в роден кът ­
и света чрез него аз обичам.



 

 

ВЯРА

Ний раснахме с надежда
за нови светли дни,
а днеска мрак се свежда
над всички равнини.

Далечен бой буботи,
и - паяци във ход -
кръстосват вред пилоти
надвиснал небосвод.

Лесът листа последни
пилее във нощта.
И гледат майки бедни
през сълзи на света.

Че всяко ново утро
подпалва нов народ.
Къде ще бъдем утре
под тебе, вечен свод?

О, може би наскоро
и наш ще дойде ред.
Къде сте, братя, хора,
в любимия ми свет?

 

 

Пак с кръв ли ще чертаем
ний своята съдба,
какъв ще бъде края
на тая зла борба?

Стар свят ли в кърви гине,
за да изгрее нов?
Крепи във мен, родино,
безсмъртната любов!

Аз вярвам, вярвам още
във светлия човек,
ще мине той зли нощи
през бури, мраз и пек.

И ако доживея
до светъл, чакан ден,
родино, ще допея
туй, що звучи във мен.

 

 

СРЕЩА (СРЕД ВЯТЪРА)

Над нас, над хълма вее остър вятър,
вълнува златни локви по земята.
Блести полустопен
снегът околовръст.
И ти стоиш до мен
с дъх на трева и размразена пръст,
като поникнал от земята цвят.
Тъй нежна, крехка, с трепетно сърце,
ти криеш на гърдите ми лице
от вятъра студен.

Ръцете ти обгръщат мойта шия,
тъй както хмел обхваща някой клон.
О, горда радост да съм ти заслон,
от вятъра неспирен да те крия.

Ти вярваш ли ми, че докрай ще мога
да те опазя, крехък цвят,
в несигурния днешен свят,
сред толкоз ветрове и огън?

Нима до днес ме е научил някой,
че труд и младост стигат във света?
Не виждах ли вред унижен човека,
отхвърлена, безсилна любовта?

 

 

Нали и аз, отблъскван, гонен, жилен,
до малкото, което тука взех,
достигнах със последни сили,
когато и не вярвах във успех.

Затуй и днес тревожно ти се радвам
и твойта доверчивост ми тежи.
Помисли ли, преди да се решиш
да повериш на мене свойта младост?

Към нас над хълма вятърът налита,
и безразличен, чужд градът лежи,
но в твоя поглед грее сила скрита.
Стоя до теб като дете и мъж,
и те закрилям до гърдите си,
и слаб, и силен наведнъж.



 

 

НЯМА ВЕЧЕ

Няма вече да вървя край Сена,
ослепен от блесналия град,
нито във тълпата край Мадлена
да се губя малък, непознат.

Да се спра пред Операта вечер,
да разглеждам наниза коли,
как от тях излизат с топли речи
в тежки дрехи хубави жени.

Или през Монмартър да премина,
цял от пъстър блясък ослепен
и да стигна морен и изстинал
в бедно кафене на Сен Мартен.

Да послушам думи прости, мръсни,
разговор на улични жени,
те, които само нощем късно
преживяват жалките си дни.

Няма вече в Лувъра да имам
среща с всички раси на света
и да гледам всички как превзима
простата човешка красота.

Няма вече в Марна в слънчев празник
да се къпем с малкия Рене,
да усещам в неговите ласки,
че навред детето е дете.

Нивга ли в Сен Клу върху тревата
няма от далечните страни
пак да бъдем сбрани, във душата
с полъха на нови, братски дни?

Няма вече в късна нощ да свърна
за кафе и сидър в Капулад,
няма, няма вече да се върна
в тебе, хубав всечовешки град!

Пръснахме се всички надалече,
българин говори днес през мен,
ах, дали след мрака, паднал вече,
пак ръце ще стиснем някой ден?

 

 

РОДНО СЕЛО

О, родно село, скрито в долината,
при тебе пак днес твоя син дойде,
с огромни, ярки образи в душата,
но днес пред тебе потъмняха те.

Поле, сред твоите треви израснах,
по тебе бос съм тичал и съм пял,
заслушан във ехото многогласно.
Къде е днес животът отшумял?

Но пак и днес все тъй е чист лазурът,
над чужди къщи мойто слънце грей
и всяка птичка подир толкоз бури
от клона на детинството ми пей.

Къде не бях, от вятъра развян,
но нямах никъде из градовете
дъха на туй поле, покоя светъл
под сянката на родния Балкан.

 

 


МИР

Един врабец сред златни клони сгушен
безгрижен чурулика в есента,
върви дете с усмивка на уста
и спира, песента му да послуша.

Шумят листа и бавно, бавно падат.
Унесени във своята любов,
прегърнати минават двама млади,
забравили живота ни суров.

И есенното слънце си припича
над равнината, де орач оре,
безспир врабчето свойта радост срича
и сякаш няма никога да спре.

О, тих покой над родните полета,
до днес не съм те чувствувал така,
цял тъна в теб с тревога във сърцето,
с безпомощно отпусната ръка.

Последни дни на мир и тишина,
зад вас отвред ни дебнат черни нощи,
о, останете тука, грейте още
над моята измъчена страна!


 

























 

Из Стихове от периода 1921 – 1946
(не събрани в книга в това време)

ДЪРВАР

Дядо Сотире, върнете се всички в колибата,
месецът вече изгрява — легнете и спете,
искам да дойда със вас, но не мога — задържат ме вихрите,
сякаш ръцете ми някой невидим държи със ръцете си.

Аз ще остана в горите до вихрите близко,
мълком да слушам през мрака шума на дърветата.
О, тоя шум — на избити села гласовете, —
той е нахлул и във мен и тревожно душата ми стиска.

Черните клони шумят, тоя шум не ме радва,
кървави клони шумят като кървави спомени.
Кой през нощта безутешно се моли за помощ?
Слушам шума на горите и грабвам в ръцете си брадвата.

Дядо Сотире, върнете се всички в колибата
и ако можете — там забравете и спете,
няма да дойда със вас, тука оставам при вихрите,
нека тревожно под месеца брадвата свети в ръцете ми.

 

ВОДОПАДИ

Обичам тук да бъда всяка сутрин,
да гледам упоен, засмян и радостен,
да слушам дълго как над мен из урвите
шумят и нежно пеят водопадите.

Като девойки с недокоснати гърди,
облегнати по риза на скалите,
високо над света и равнините
се къпят те в прозрачните води.

А пролетният вятър, коленичил,
разкъсва тънка риза — бяла пяна,
със страст прегръща голото коляно
и се кълне, че първи път обича.

И сам денят отдавна влюбен в тях,
в гърдите си усетил рано мъката,
от огнената кошница на слънцето
над тях изсипва всичките цветя.

До вечерта извърнати към заник,
те пеят своите любовни песни,
а вятърът прегръща пак нозете им
и с пръсти тръпнещи раздира пяната.

 

КОМЕРСИАЛ

Големи букви във нощта блестят:
Комерс иал!
Мие светлината им дъждът
и я замъква в уличната кал.
Ръми, ръми. Хотел „Комерсиал"
блести над целия квартал.

Сред мрака на нощта във стихналия град
на ъгъла срещу „Комерсиал"
пред мене две момичета стоят.
Деца на улицата! Изоставени,
едно до друго сгушени в дъжда,
забравени,
стоите вие и подвиквате
с несигурен и морен глас
на всеки, който поглед спре на вас.
И мълком гледате: „Ко-мер-си-ал!" —
като светкавица тече и гасне.
Деца на улицата, под дъжда
самотността ви безгранично расне.
И както тука, дето дъжд ръми,
при всички вий сте чужди и сами,
без ласката на любеща ръка.
Нима докрай
ще минете живота си така?

Улица дълбока, тъмна,
изпълнена със дъжд и самота,
отдето се не виждат
чистите простори над света!
Дъждът ръми, ръми, ръми и мие
неизмиваемите букви
на нощния хотел „Комерсиал".
Градът почива безучастен.

Сред дъжд и кал
пред мене две деца стоят и чакат.
Блести „Ко-мер-си-ал."
Кой ще разпръсне мрака?
„Ко-мер-си-ал!"
Кой ще помогне на децата нощни?
„Ко-мер-си-ал!"
От тая улица простора се не вижда,
сърца сломени улицата крие.

Ще дойде ли поток от светлина,
широк и мощен,
за да измие
и теб, „Ко-мер-си-ал,"
и тая улица от мрак и кал!

 

 

ПРЕЗ ДЕФИЛЕТО

Отдавна се познаваме добре,
а колко ми е чудно, че сме двама,
тук в тоя влак, люлян като в море,
където ме докосва тВойто рамо.

С какво сме свързани от тоя ден
един към друг загубени в полята?
Вън бляска Искър. Ти си тук до мен,
и лъха топъл скитнически вятър.

Къде те водя? Нямам нийде кът!
Кога съм имал нейде нещо свое?
Вън колелата пеят ни: На път!
Тревожен път в живота неспокоен!

Не е ли все едно къде ще спрем
ний двама с теб - бездомните другари?
До моя твоят куфар настанен, -
пътуват дружно нейде из България.

 

 

ПИСМО

Ти пишеш ми, че тъжно е сама,
че искаш да се Върнеш у дома.
И че ако по дълг сме разделени,
понасяла Би гордо и без мене.

Да, тежко е далече и сама,
нима по леко е за мен дома?
Сред толкова портрети все на двама
и да те търся тука - теб те няма.

Столове, маси, от чинии звън
за теб шептят като за светъл сън.
Ти ден и нощ си тук около мене,
а няма те ни нощем нито денем.

Напразно търся с поглед и ръце,
напразно бие нямото сърце.
Цял ден така за тебе мисля само
и в късна нощ сънувам твопто рамо.

Но пак те моля: Още остани,
тревога носят нощите без дни.
А искам мир и тишина чрез тебе
да диша непознатото ни бебе.

 

 

МАЙЧИНА ПЕСЕН

Слушай ме, сладко момченце на мама,
татко ти днес е във София чак,
с тебе самички сме, с тебе сме двама,
гукай ми, синко, загукай ми пак.

Няма и днеска писмо от баща ти,
чакам да хлопне на къщния праг,
няма ли, сине, как вест да ни прати,
Боже, ще види ли своя син пак?

Той си не идва, затуй ли заплака?
Двама ще плачем за твоя баща.
Щом си не идва той, искаш ли с влака
ние да идем при него в нощта?

Стига си плакал, нали сме тук двама,
татко ще дойде с нощния влак.
Синко, засмей ми се, радост на мама,
татко ще дойде - загукай ми пак!

 

 

ПРИВЕЧЕР

Привечер розова в нашия град,
спрях на високия край на Дондуков,
гледай надолу как топло горят -
сини, червени - реклами блещукат!

Малки, трамваите идат насам,
Жьлти павета лъщят пред колите.
Среща ме Невски - безмълвния храм.
Златни отблясъци глождат душите.

Светещи фарове срещам с лице.
В блясък душата ми нека се мие.
В туй осветено до дъно сърце
само любов и надежда се крие.

ОХРИДСКА СЮИТА

Бърза чайка — пусната стрела —
сепна те. Не бой се, тук сме двама,
разтрошавам чист кристал с гребла
и усещам топлото ти рамо.

Залез е. В прозрачните води
водорасли клас са извисили,
лодката ветрило набразди,
чудни дълбини са се разкрили.

Кацнало е там на хълма стар —
Канео — селцето сред скалите,
тъжна песен пее там рибар,
кърпи като стара мрежа дните.

Канео залязва с тоя бряг.
По стъклата гасне всеки блясък —
детството ти гасне в полумрак.
Хладен вятър и на чайки крясък...

 

 

Из ПРОБИВ ­ 1948

ЛЮБОВ

Не си ти Лаура, ни Беатриче,
ни гордата Елена на Ронсар,
за мен си ти най-верното момиче,
а днес - жена любима и другар.

Затуй сърдечен стих ще ти напиша,
навеки с тебе ще се слея аз,
във всяка мъка обща мъка диша,
във всяка радост общия ни глас.

Съдбата ни до днес - борба на двама -
и в тежък час блестеше в красота,
че с вярност, обич и надежда само
достойно се живее на света.

Ти ми възвърна вярата в народа,
ти си крила за мойта нова мощ,
ти си земята и простор свободен,
сред твоя въздух дишам ден и нощ.

Това, което се зове родина,
човечество и светли бъднини,
ти освети пред мен с лъча единствен
на любовта през тия мрачни дни.

Кажи, кажи, какво обичам в тебе,
любовница или най-скъп другар,
или теб, свята майко с вечна жар,
която носиш утрешното бебе?

Из МИГОВЕ И ВЕЧНОСТ ­ 1965

СЛАВЕЯТ

Кой събуди с песен утринта?
Славей мил, кога пристигна тука?
И какво разказваш на света
с тези вечни трийсетина звука?

Песен пред широкия простор,
дето гордо си крила разперил.
А защо за толкова възторг
нови ноти ти не си намерил?

Векове ти пял си все така,
нищо, че животът не е лесен,
багри сбрал си в цветната лъка,
за да ги превърнеш в чудна песен.

Колко сложно всичко е за мен.
С нови думи искам, но не мога
да проникна в утрешния ден,
да разкажа днешната тревога.

Славей, глашатай на радостта,
славей, братко, научи ме тука:
как да срещна с песен и смъртта,
да ми стигнат твойте трийсет звука...

 

Из ВЛЮБЕНИ БУЛЕВАРДИ ­ 1993
(Подредба от Радой Ралин)

ПЕСЕН ОТ ШЛЕПА

От някой шлеп моряк невидим пее -
нощта къде ли ще го отведе -
и песента му с Дунава се лее.
Той днес е тук, а утре кой знай де.

Чер град в нощта сред Дунава израсна -
око враждебно скрито зад перде.
Нетраен град от кораби неясни,
ти днес си тук, а утре кой знай де.

Виж: в тъмнината русата девойка
пред чужденеца поглед ще сведе.
Унесени вървят - случайна двойка.
Той днес е тук, а утре? Кой знай де.

В нетраен свят събрахме се ний двама,
от песента на шлепа страх дойде,
притискаш се, трептиш до мойто рамо,
че днес съм тук, а утре кой знай де.

 

 

ЗИМНА ПРИКАЗКА

Свита в стаята за двама
С поглед ме запитваш ти:
Въглища и днес ли няма,
печката да запламти?

- Няма. Превозът е труден
в мъничката ни страна.
Но градът е снежен, чуден,
моя хубава жена.

През стъклата заледени
с тия сребърни цветя,
гледай стрехи заснежени,
гледай приказни къщя.

Ний сме в къщичка от захар
при магьосницата в плен,
ще пробия тази стряха,
ти не бой се, щом си с мен.

А сега ще те науча,
как от въглищния прах
аз брикети ще получа.
Свивай топки с мен без страх.

 

 

С две-три какалашки само
тези въглищни яйца
ще ни стоплят тук и двама
нас пленените деца.

Стой до огъня тук сбита,
чуваш ли далечен шум?
Нашата шейна прелита
по безкраен снежен друм.

Хлябът вече се препича,
пее кипнала вода,
с този, който те обича
няма студ, нито беда.

 

 


Из ПАРИЖ ПОД СЛЪНЦЕ И БЛАГИ
ДУМИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ 1998

ЦВЕТЕ

Самичко в стаята в полутъма
незнайно цвете си расте в саксия,
забравено от всички у дома.
Полее ли го някой - жадно пие.

То денонощно си живее там
и в шепа пръст живота връща,
а мислех си, че в стаята съм сам,
додето книгите разгръщах.

И върху цветето веднъж видях,
че се явява нежна пъпка.
Защо при него аз не спрях?
Небрежно вън отправих стъпка.

А тука в него тупало сърце,
любов и жажда за простора.
И ето го: разтворило лице
към заблестелия прозорец.

И в тоя нежен като пламък цвят
пламти душата му разкрита.
Какъв възторг пред слънчевия свят
подхранили са тайно дните!


 

ЗАВЕЩАНИЕ

Не ме търсете в мрачините,
в мълчанието на нощта,
че моя път през тях открит е -
ще бъда лъч в безкрайността.

И винаги ще се завръщам
в най-ранно утро в тишина,
че цял живот мечтах намръщен
за красота и светлина!



ЗА МАЛКИТЕ

ХИТРУША

- Защо, Румянке, си наляла
от свойто мляко
във саксията?
- Защото искам млечнобяла
да цъфне, како,
мерудията.



ГАТАНКА
***
Аз съм дългоух,
с много остър слух.
Пред ловеца съм бегач,
а при зелките - гризач.

 

 



КНИЖКАТА НА ДЯДО МРАЗ
(Въртележка)

Тази книжка със картинки,
с разни горски животинки,
ми донесе
Дядо Мраз.
Да не ми я вземе бати,
тъй си я надписах аз:
“Тази книжка със картинки,
с разни горски животинки,
ми донесе Дядо Мраз.
Да не ми я вземе бати,
тъй си я надписах аз:
“Тази книжка със картинки,
с разни горски животинки...”

Може тъй да продължи цял час
тази малка въртележка,
приказчица-смешка.





П р е в о д и






Никола Боало ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО, 1674

Песен първа

Какъвто и сюжет творбата ти да има,
възвишен или лек - ти свързвай смисъл с рима.
Напразно вечно те изглеждат във вражда;
знай, римата е роб - ще служи навсегда.
Стараеш ли се ти да търсиш, тя не бяга,
привиква ти духът, намира я веднага.
Пред разума-ярем, покорна свива врат,
не му е пречка тя, а прави го богат.
Но няма ли юзда, бунтовна се надигне
и смисълът тогаз я гони да я стигне.
Обичай разума: от него да блести
във ярка красота това, що пишеш ти.
Че не един поет, от чувството увлечен,
се отклонява в път, от разума отречен.
Накичва своя стих неземно да звучи,
че иначе той щял да се обезличи.
Избягвай крайността с лудешкия є пламък,
в Италия ценят фалшив изкуствен камък.
Изграждай смисъл здрав, но за да стигнеш там
като по хлъзгав път, е нужно труд голям -
отбиеш ли встрани, удавяш се веднага.
И често път един на разума приляга.
...

Виктор Юго ДЖИНОВЕ

E come i gru van cantando lor lai
Facendo in aer di se lunga riga,
Cosi vid’io venir traendo guai
Ombre portate dalla detta briga.
Dante


Стените,
градът.
Вълните
мълчат,
не искат
да плискат.
Притиска
сънят.

Равнината
дъх стаи.
Шум в тъмата
се роди.
Нощ проплака
горко в мрака,
пламък сякаш
я следи.

Звънти глас в здрача
като звънче.
В галоп подскача
едно джудже.
Тук-там прелита
в неспирен ритъм
покрай вълните
това момче.

Расте шум до Бога.
От замък проклет
тъй бият тревога
камбани безчет.
Тъй крясък и врява
ехти, приближава
и ту се стопява,
ту расне навред.

О, Боже! Вой долита
от джинове сред мрак!
Под стълбата извита
отбягвам тоя враг.
Газта е догоряла
и сянка, запълзяла
край перила в спирала,
тавана сграбчва чак.

Ято джинове се гони,
свири вихрено за мъст,
пукат като в огън клони
счупени околовръст.
Тежкият им рой отровен
бърз се носи с вой гробовен,
както облакът оловен
с мълния на своя кръст.

Вампири, змейове ужасни
реват - проклети, зли души.
Залостяме. Не сме подвластни!
Но сякаш всичко се руши:
греда отгоре се превива
като тръстика мълчалива
и старата врата ръждива
трепери, скобите троши.

Вой адски! Той на жалба се превръща!
От вихъра донесен, страшен рой
стоварва се, небе, над мойта къща!
Стената тръпне в тоя чер двубой.
Като че ли, изтръгнат от земята,
ще литне с писък моят дом в полята
под вятъра. Че както лист в гората
с вихрушката им ще го вдигне той.

Пророко, дай ми сила жива,
та злите да се усмирят!
Ще преклоня глава плешива
пред теб там, где тамян кадят.
Стори вратите ми по-здрави
пред тоя дъх искрящ, лукави!
Напразно ноктите корави
върху стъклата да скриптят!

Те отминаха с крилата
като градоносен дъжд.
Блъскането по вратата
се пресече изведнъж.
Въздухът звънтежа помни.
В близките гори бездомни
тръпнат дъбове огромни
под летежа всемогъщ.

Крилата си, далече
отлитнали сред мрак,
едва размахват вече.
И мислиш - чуваш как
долита из тревите
гласът на скакалците
и как градушка слита
над покрив и над праг.

Нечувани думи
заглъхват възбог:
араби край друми
след ходжата строг
тъй в песен изливат
молитва звънлива,
детето заспива
сън хубав, дълбок.

Джинове бледни,
адски чада,
стъпки последни -
мрачна следа.
Глух шум долита.
Тъй сред вълните,
в тъмна нощ скрити,
глъхне беда.

Шум в полята,
шум замрял -
бий вълната
в стръмен вал,
плач на чайка,
жал на майка,
що се вайка
за умрял.

Мрак скита
без път.
Отлита
светът.
Настава
забрава.
Минава
шумът.

28 август 1828


Алфред дьо Мюсе ОКТОМВРИЙСКА НОЩ

Срам за теб, че ти с измяна
първа моя дух смути,
гняв и ужас ме обхвана,
разумът отне ми ти.

Срам за теб, жена прикрита!
С изневери, в мрачини
ми погреба младините,
пролетните светли дни.

С погледи без свян, с глас звучен
и със своя смях лъжлив
да проклинам ме научи
всеки блян и миг щастлив.

С чар и с младост ме увлече,
но измамен съм от тях,
на сълзи не вярвам вече,
че да плачеш те видях.

Срам за теб! Ти бе простора,
аз - дете пред твоя зов,
ти сърцето ми отвори
като пъпка за любов.

Лесно туй сърце подмами,
доверчиво беше то,
но защо невинността му
не пожали ти, защо?
Срам за тебе! Ти пробуди
първа мъка в мойта гръд
и сълзите ми принуди
като извор да текат.

Знай, че този извор блика
без да спре - дене, нощя,
мойта рана е велика
и не ще зарасне тя.

Нека се поне измия
в извора така горчив,
с тия сълзи да изтрия
спомена жесток, но жив.

Артюр Рембо ПАРИЖКО ПИРШЕСТВО

О, подлеци, назад ви връщат всички гари!
По булевардите жар слънчева пламти
тук, дето тъпчеха с крак варварите стари;
Париж, градът свещен на Запада си ти!

Пожарът, казват, бил във отлив - гаснел вече.
Виж кея, виж - площад! Виж домове безброй
пред лек трептящ лазур - тук, де оная вечер
от бомбите летя отблясък звезден рой.

Прикривайте с дъски дворците разрушени,
но не забравяйте отминалите дни...
Аз виждам стадо там от лакоми хиени,
червенокоса сган по стари механи.
............................................................................
О, гнъсни подлеци, по-бързо пийте, яжте!
Претъпквайте докрай стомаха си голям;
и пак обратно вън с устата си воняща,
о, победители, повръщайте без срам!
...........................................................................
Палячи с гърлен глас, крале, сифилистици,
таз блудница Париж отдаде се на вас.
О, мръсни дрипльовци с прогнилите десници,
да се отърси тя от вас настъпи час.

Щом долу във праха, от смъртен страх сразени,
се смъкнете със стон, с безсилна, морна плът,
издигнали пестници, таз блудница червена
ще се изправи в миг с голяма бойна гръд.

Кога си тъй играл с нозе във гневен полет,
Париж? Кога си бил намушкван тъй със нож,
кога си тъй лежал, сдържал частица пролет
във чистите очи - частица дива мощ!

О, тъй изстрадал град със мъртви булеварди,
лице и гръд извил към свойта бъднина,
отворила сега към теб врати милярди
над твойта минала и днешна бледнина!
.................................................................................
Макар че, столице, си толкоз унизена
и няма град до днес превърнат на света
на цирей тъй вонящ в природата зелена,
прекрасна - казвам аз - е твойта красота!

С гръм бурята сега ти песен посветява,
нахлува прилив нов към твоята борба.
Смъртта ръмжи. Кипи ти, град избран за слава,
вдъхни най-остър звук на тежката тръба!
.................................................................................
- И ред, и обичай са вред възстановени: -
в бордеите пак пир се буди както бе...
фенери в унес пред стени окървавени
трептят зловещо към оловното тебе!

Май 1871

Мадам дьо Ноай Из “ЧЕСТТА ДА СТРАДАШ”

***
Нито едно легло, ни стая, нито стряха
не ще разпръснат ужаса за мене,
че и след теб живея в тоя час.

В земята черна, тясна и студена
с теб имам среща аз!

***
Обичах се аз.
Ти знаеш: живях
с горд поглед, с горд глас
и радостен смях.
- Без тебе дух тъмен, студен,
омразна съм си на мен!

***
Внезапно пролетта се ражда.
Разнеженият въздух буди жажда.
Избликнало из земното гнездо,
любимо тайнство сякаш се разпръсква,
природата примамва и човека,
пространството докрай изпълва то.
Но аз разкъсвам тия нови връзки
и мисля, Рим, за твоята въздишка:
“Аз всичко бях, а всичко днес е нищо!”

***
В спокойна привечер умря безшумно ти.
Внезапно, сладка и ужасна неподвижност
обхвана твойта плът, не те предупреди.
И неусетно ти потъна в нея цял.
Настъпи сън за теб. - За мене скръб се ниже,
че най-ужасна смърт е да си надживял...

***
За мен се свърши всичко, че ти си тъй далече,
не ме вълнува нищо - и аз съм мъртва вече.
Напусна ме и мен в живота радостта.
Тъгата ми сега какво ще ти важи?
Знай: бавната ми смърт за мене пт тежи!

- Но всичко е напразно. Дори скръбта в света!
Затуй над твоя гроб не сложих аз цветя...


Пол Елюар СМЕЛОСТ

Париж студува и гладува.
Париж не дъвче вече кестени изпечени.
Париж навлече дрипи на старик.
Париж спи прав без въздух във метрото.
Бедняците търпят и по-голямо зло.
И вижда като в сън нещастния Париж
и въздух чист и огън,
и хубост, доброта
за бедните си, гладните чеда.
Не викай днес за помощ ти, Париж.
Ти жив си със живот неповторим,
зад твойта голота,
зад твойта бедност, нищета,
искра човешка вечна във очите ти гори.
Париж мой хубав град,
по-остър от игла и по-могъщ от меч,
и простодушен и учен,
ти произволи не търпиш.
Ще се освободиш, Париж -
Париж, трептящ като звезда,
надежда надживяваща смъртта -
ще се освободиш, Париж,
от твоята умора и калта.
Да бъдем смели, братя,
ний простите народни синове
без каски, без ботуши и без ръкавици.
Пак лъч възпламва в наште вени,
пак иде нашта светлина.
Най-славните от нас за нас умряха,
но в нашите сърца кръвта им се завръща.
И пак е утро, пак парижко утро,
заря на нашето спасение,
простор на раждаща се пролет.
Сломена е безсмислената сила.
И тези роби - наште врагове, -
ако са го разбрали,
ако са годни да го разберат,
ще си вървят.




Луи Арагон ЛЮБОВ КЪМ ЕЛЗА

Ревнувам те от капки дъжд
целувки ми напомнят те
От таен поглед неведнъж
по-остра ревността расте

Ревнувам че пчела я жили
ревнив съм и от огледало
от спомени изневерили
от сън обгърнал я всецяло

От предпочетен тротоар
от вятър галещ в утринта
възпламенил на ревността
ни миг негаснещата жар

От песен или плач през юли
от сдържан дъх - полувъздишка
Ревнувам я и от зюмбюли
и от парфюм от спомен скришен

От статуи със смут в очи
и с поглед празен мълчалив
Ревнив съм щом се умълчи
от белия є лист - ревнив

От смях от някоя похвала
от тръпката на зимна вечер
от роклята с цветенца цяла
която през април облече
От туй че огън търси тя
от клон поръсил я с роса
от гребенче до сутринта
преспало в нейната коса

Кого обича та постави
и носи тези тюркоази
Ах сенки всяка нощ - лукави
ме мъчат Кой ще ме запази

Ревнив съм всеки ден и час
пронизан с гвоздеи безброй
ума си сякаш губя аз -
ревниво куче без покой

Гори ме ревността безкрайна
Забави ли се при другари
във всеки жест откривам тайна
Ревнив ревнив съм от китари


Емил Верхарен ПЕЧЕНЕ НА ХЛЯБ

Прислужничките хляба месеха в неделя
с най-хубаво брашно и мляко в утринта,
издали лакти голи, челата си навели,
и капеше обилно в нощвите потта.

Ръцете и телата димяха сгорещени,
от пълните им пазви напъваше гръдта,
те удряха тестото с пестници озверени,
извайваха хляб кръгъл като на гръд плътта.

Разпадаха се в жар дървата изгорели
и хлебовете меки по два с лопата взели,
те хвърляха в търбуха на огнената пещ.

А пламъците, вън от тая паст, червени,
като глутнєца кучета със дъх горещ,
към техните лица подскачаха с ръмжене.


Морис Карем МАЙКА МИ

Запейте, косове! Това е мама!
Череши, люляци и шипки диви,
по-буйно разцъфтете! По-красиви!
Грей, слънце, тъмен кът да няма!
Поток от светлина да се надига!
Вей, ветре! Майка ми пристига!

Прозорците се радват, отразили
на мама образа любим, когато
и люляците с цветовете мили
обгръщат и лицето, и косата.
И кухнята започва да блести,
че вътре ще пристъпиш, мамо, ти!

Широко вий вратите отворете,
по-бързо донесете плодовете,
а и цветя от нашата градина,
съдина мляко, най-доброто вино!
Че няма нийде радост по-голяма
от тая: в моя дом да дойде мама!




Ана Бландиана ДОБРЕ БИ БИЛО...

Добре би било да се раждаме стари,
да бъдем при свойто рождение мъдри,
да можем сами да решаваме свойта съдба в тоя свят тъй
любим,
да знаем след първия наш кръстопът какви пътища има,
с едничък неясен стремеж: по кой път да вървим.

И после по пътя си ние да ставаме млади и още по-млади,
вратата на своето творчество зрели да стигнем със сила в
сърца,
през тая врата да преминем пламтящи в любов, щом юноши
станем
и после, прекрачили в детство, да раждаме свойте деца.

Те биха били в това време по-стари от нас
и биха приспивно ни пели и учили първите думи привични.
И тъй постепенно ний бихме изчезнали, ставайки още по-малки
от гроздово зърно, от грахово зърно, от зърно пшенично.